Левандовски: Татко, благодаря, въпреки че не си жив да ме видиш
//

Левандовски: Татко, благодаря, въпреки че не си жив да ме видиш

Левандовски: Татко, благодаря, въпреки че не си жив да ме видиш
15.01.2021
Никога няма да забравя защо играя футбол – не за пари, слава или трофеи, а защото го обичам, споделя нападателят.

През 2020-а Роберт Левандовски съвсем заслужено спечели наградата на ФИФА за най-добър футболист на годината, след като вкара 40 гола в 36 мача и спечели требъл с Байерн. Той обаче не забравя откъде е тръгнал и колко трудно е било тогава. Време, в което неговият баща е бил голямата му опора, но за съжаление не е могъл да го види как се превръща в професионалист. Лева изля сърцето си пред PlayersTribune.

Преди няколко дни се събудих, обърнах се и видях нещо странно да лежи до мен. Смътно си спомнях, че бях на някаква церемония и получих награда. Но изглеждаше твърде странно, за да е истина. Тогава грабнах това нещо и не беше сън. Казах си: „Избраха те за най-добрия футболист на планетата. А ти си легна с наградата в леглото!“. Още не мога да осъзная какво се случи. Децата от Полша не би трябвало да са най-добрите в света! Позволете ми да обясня нещо за местните хора и тогава може би ще разберете. Преди церемонията знаех, че може да спечеля наградата. Но в Полша имаме този комплекс за малоценност. Когато си дете, нямаш суперзвезди, които да следваш. Скаутите винаги казваха: „Той е доста сръчен... за полско хлапе“. Така че имаме чувството, че никой никога не е достатъчно добър.

Знам, че хората смятат, че това е клише, но животът ми наистина започна да проблясва пред очите ми. Виждах първите си стъпки с топката, мачовете по калните терени и всички хора, които ми бяха помогнали да стигна дотук. Беше като филм. Цялата драма се разигра в три действия и искам да споделя с вас. Защото знам, че в момента има поне едно хлапе в Полша или на друго място, което не се осмелява да мечтае.

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ:
ПРИЧАСТИЕТО


Когато бях дете, получих първото си причастие в местната църква. За тези, които не са запознати с католическата религия, това е наистина специален ден. Проблемът беше, че имах мач веднага след него и беше наистина далеч. Така че преди тържеството баща ми Кшищоф поговори със свещеника. Той каза: „Отче, можем ли да започнем малко по-рано и евентуално да изрежем последните минути? Детенцето ми има футболен мач“. Може би ви звучи лудост, но когато причастието свърши, аз и баща ми спринтирахме към колата и потеглихме.



Мисля, че тази история обобщава детството и какъв всъщност беше баща ми.Когато започнах да се занимавам с футбол - още като петгодишно хлапе, нямаше отбор за деца на моята възраст в Лешно. Затова трябваше да играя с две години по-големи от мен. Беше трудно, защото бях слабичък. В същото време играех и в отбор във Варшава, така че трябваше всеки ден да пътувам по един час в посока за тренировки.Ако не бяха родителите ми, с футболната ми мечта щеше да е свършено още преди всичко да е започнало.

И двамата бяха учители, а баща ми беше по физическо възпитание. След училище той ме караше на тренировка, изчакваше ме два часа и след това ме прибираше. Клубът нямаше съблекални, така че често бягах под дъжда и се връщах в колата целия в кал. Татко жертваше четири часа всеки ден, за да мога да тренирам. Някои го мислеха за луд.



Той никога не казваше, че го прави, защото иска детето му да стане професионалист. Вместо това заявяваше, че го върши, защото Роберт има мечта и обича футбола. Знаете ли, много родители оказват натиск върху децата си да успеят. Виждал съм бащи да стоят отстрани и да крещят на 10-годишни. Това не е добра мотивация, когато си дете. Тези родители не разбират, че любовта ви към играта трябва да идва от сърцето.


ВТОРО ДЕЙСТВИЕ:
ОТХВЪРЛЯНЕТО


Когато бях на 16, баща ми почина след дълго боледуване. Все още не мога да опиша колко трудно ми бе. Като момче има определени неща, за които искаш да говориш с татко си. Неща като порастването и какво означава да бъдеш мъж. Много пъти съм искал да поговоря с него. Да му се обадя по телефона. Поне за десет минути. Но не можех.

Майка ми се опита да помогне колкото може, за което заслужава огромно уважение. По онова време вече играех за втория отбор на Легия Варшава, но след една контузия бях освободен от клуба. Те дори не пратиха треньор или технически директор да ми го каже. Вместо това дойде една секретарка. Това беше един от най-ужасните дни в живота ми. След като ми казаха, се прибрах в колата на майка ми. Веднага разбра, че нещо не е наред. Не успях да се сдържа и заплаках. Разказах й всичко. Но тя беше толкова силна. Каза само: „Добре, трябва да направим нещо“.

Тя се свърза с ФК Жнич – също отбор от Трета дивизия, но доста по-скромен. Там започнах възстановяването си, бях много зле. Дори не можех да движа синхронно краката си. Със сигурност научих много от мизерията и несигурността. Нужно ми беше много време, за да съм пълноценен отново, но когато се случи, започнах да вкарвам гол след гол и четири години по-късно всеки отбор в Полша мечтаеше за мен. Но планът ми бе друг - Германия ме зовеше.

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ:
ЗАЛОГЪТ


Веднъж се обзаложих с Юрген Клоп в Борусия Дортмунд. Когато пристигнах, беше трудно. Едва казвах една думичка на немски. А с Клоп интензивността на тренировките беше много висока. Юрген реши да ме предизвика. През първите няколко месеца имахме малък залог. Ако вкарвах по десет гола на тренировка, той ми даваше 50 евро. Ако ли не, аз на него. Първите няколко седмици плащах постоянно, а той се смееше. Но след някой друг месец нещата се обърнаха. Аз бях този, който събираше парите. И така един ден Клоп каза: „Спри! Окей. Това е достатъчно, вече си готов“. Ала всъщност не бях, защото мачовете са много различни от тренировките.
През първия сезон често бях резерва, а когато започна вторият, все още имах проблеми. Също така чувствах, че Юрген иска нещо от мен, но не разбирах какво точно. След едно тежко поражение от Марсилия отидох при него и заявих: „Хайде да поговорим, кажете ми просто какво очаквате от мен“. Не е важно какво точно ми каза, но три дни по-късно вкарах хеттрик срещу Аугсбург. Бихме с 4:0, а това беше повратната точка за мен. Имах психологически проблеми, някакво затваряне в мен. И мисля, че имаше нещо общо с баща ми.



Сега осъзнавам, че разговорът ми с Клоп беше като един от онези, които бих искал да проведа с татко. Един от онези, които не успях да имам. Можех да говоря с Юрген за всичко, можех да му се доверя. Той е семеен човек и е толкова съпричастен с личния живот на играчите. Не беше само бащина фигура за мен. Той ме научи на толкова много. Клоп никога не забравяше, че сме хора на първо място и едва след това футболисти.



Разбира се, Клоп не е единственият, който ми помогна. Искам да благодаря на Хайнкес, Пеп, Анчелоти и Ханзи Флик. Също така и на съпругата ми Анна, с която се запознах още докато играех в трета дивизия на Полша. Благодарен съм на съотборниците ми, приятелите, моята майка и сестра ми, треньорите и свещеника. И, разбира се, баща ми.



Той така и не доживя да ме види като професионален футболист, въпреки че бих искал да си мисля, че сега гледа всичките ми мачове от по-високо. Той беше този, който постави топката в краката ми и никога не ми позволи да забравя защо играя футбол. Не за трофеи. Нито за пари или слава. А защото го обичам.
Благодаря ти, татко!

Превод и публикация вестник „Тема спорт“
Етикети:


Разгледана: 356 пъти

Още новини
24/02/2021
24/02/2021
23/02/2021
16/02/2021
11/02/2021
11/02/2021
15/01/2021
08/01/2021
07/01/2021
07/01/2021
03/01/2021
30/11/2020
11/06/2020
27/11/2019
14/10/2019
28/08/2019
27/05/2019
21/05/2019
19/04/2019
14/03/2019



    
 
2012 fcnational.com Всички права запазени. Използването на информация от сайта на ДЮФК Национал e
разрешенo след изрично писмено съгласие на екипа
Web design & Web development                     By Development-bg.com